Diablo 3 - поглед от друг ъгъл

Измина малко повече от месец, откакто Blizzard анонсираха Diablo 3. Светът, или поне този на гейминга, се разтресе като след земетресение от порядъка на 7,5 по Рихтер. А сега де! Сякаш никой не бе очаквал, че „златната компания” работи именно по този проект. Макар че си мислех, че дори и на бебетата вече е ясно – Blizzard си имат три франчайза и ще ни ги пробутват то техния си, строго определен график. Разбира се в това няма нищо чак толкова лошо, ако и да не страдат от излишна оригиналност, Близ поне си изпипват нещата. Друг е въпросът, че не винаги това е твоят тип игра.

Честно казано, след въпросния анонс нищо кой знае какво не се промени в моята лична геймърска вселена. Нищо в мене не трепна, в главата ми не зазвучаха мелодичните китарни рифове, които всички помним от престоя си в Тристам, а Господарят на ужаса (Диабло, ако се питаш) нещо отказа да навести кошмарите ми. Е, разбира се, изгледах филмчетата, поцъках из претъпкания с флаш сайт на играта и толкова. Поредното Дебило, само че в 3D – ей така си помислих.

Всъщност никога не съм отричал, че адски много харесвам Diablo. Спуквах се да играя навремето, макар и геймплей-ът му да беше по плосък и от предницата на Кийра Найтли. Но атмосферата, сетингът, цялостния lore на света и онзи гарван от интрото... Беше смазващо.

Diablo 2 го играх няколко дни и го зарязах. Атмосферата се беше изгубила. Мащабът беше убил индивидуалността. Гадните, постоянно риспоунващи се монстъри бяха унищожили предизвикателството. Затова именно и настоящият анонс на третата част не събуди нищо у мен. Диабло 2 беше убило съпричастността ми към франчайза. И това бе до момента, в който не разбрах името на един от хората, стоящи зад този проект – представям ви lead word designer-a на Diablo 3, Леонард Боярски.

Накратко за незапознатите – господин Боярски е пряко отговорен за създаването на такива икони в жанра на хардкор RPG-тата, като Fallout, Arcanum, Temple of Elemental Evil и Vampire The Masquerade: Bloodlines. Неговото име наложи тази статия да бъде малко по-различна. От обявяването на играта измина достатъчно време и, който иска да се запознае с фактологията около нея би могъл да го стори сравнително лесно. Аз мисля да дам думата на Леонард – на тези редове ще можете да прочетете какви са неговите виждания за играта и посоката, по която тя трябва да поеме.

„Не съм бил някакъв отявлен фен на Диабло” – започва в едно от интервютата си господин Боярски. – „Играех игрите, харесвах ги, но съм свикнал да очаквам по-дълбока история, когато играя.”

Ние също, мисля да добавя аз. За щастие великият дизайнер има достатъчно идеи, които биха могли да помогнат в тази насока. На първо място Боярски подчертава, че като background и lore, светът на Диабло е развит достатъчно добре. Тънкият момент е в представянето на историята. Като за начало, изглежда идва краят на отегчителните монолози. Куестовете и информацията за тях ще бъде предавана чрез разговори между героя и NPC-то. И макар Леонард да твърди, че диалоговите опции няма да бъдат предоставяни на играча, един такъв подход би раздвижил неимоверно много представянето на историята и ще засили чувството за интеракция с персонажите.

Другият подход, който Боярски и екипът му смятат да изпозват, за да предоставят допълнителен background за историята и персонажите, са произволните скриптирани събития. Това са събития, които могат да се случат или не в хода на играта и които онагледяват характера на даден персонаж. Леонард описва случка, в която тръгвате по следа от трупове и след известно време стигате до огромна камара от тела, на върха на която стои войн и просто медитира. „Веднага научаваме много за този персонаж” – добавя той. Ами така е – съгласявам се и аз.

Господин Боярски твърди, че различните класове ще виждат историята от различни ъгли, тъй като ще разполагат със свои собствени убеждения, традиции, мотиви... Амбициозна цел, с която се надявам екипът на Близард да се справи. Но освен основната сюжетна линия, историята ще се развива и в много други планове. „Самият свят е история” – споделя Боярски.

Типично за всяка игра на Близард, Диабло 3 също ще бъде ориентирана към мултиплеъра – в случая към кооперативния такъв. По думите на Леонард, обаче това няма да повлияе негативно на самостоятелната игра. Нещо повече – целта на екипа е да се получи уникално преживяване, комбиниращо най-доброто от двата режима. Мултиплейърна история?

„Това е едно сингълплейър преживяване, което можете да споделите с приятелите си. Ще има специални куестове достъпни единствено за съответен клас, но вашите приятели все пак ще могат да спечелят опит, като ви помагат да ги изпълните. Искахме точно такова сингълплейър изживяване – онова, което е душата на старите paper-based RPG-та, в които стоите с група приятели около една маса и хвърляте зарчета.”

Ще завърша това превю с още един цитат на господин Боярски:

„Моето мнение е, че историята на една игра трябва да е неочаквана. Ако е твърде предвидима от самото начало, играчът няма друг стимул за игра от това да срещне поредния бос (и поредното парче броня, например – бел. авт.). Аз искам играчите да играят, за да видят какво става нататък.”

Не ми остава нищо друго освен да пожелая успех на тази амбициозна идея. Защото това е играта, която всички искаме. И ако ни я дадат такава, каквато е описана на тези редове, отново ще амортизираме мишки във френетичния клик-фест, наречен Diablo!

Jumper

Доста хвалби имаше миналата седмица в ревюто за Черния рицар. Чак ми стана малко неудобно, но нямаше как – при всичките тези суперлативи, бокс офис рекорди и първото място в IMDB. А и филмът си заслужава всяка похвала.

Е, днес ще бъде различно. Днес ми се плюе и смятам, че Jumper е адски подходящ за целта. Най-малко заради болезнените спомени, свързани с гледането му (включващи злобен махмурлук и три глупави филма, гледани един след друг). Та така – Jumper.

Дъг Лаймън е идиот

Ако се чудите кой пък беше тоя, веднага пояснявам – режисьорът на тук ревюираната кафеникава течност (боза е тва, да не си помислихте друго?). Та въпросното прозрение ме светна още преди да гледам филма, когато хванах някакъв мейкинг по телевизията, в който господинът обясняваше как Jumper щял превърне Хейдън Кристенсен в супер звезда, точно както The Bourne Identity (също отроче на Лаймън) направил звезда Мат Деймън. Айде по-полека! Макар и да не ми е особено любим, Мат, поне по мое скромно мнение, направи много повече за себе си, отколкото разни самозвани режисьори. Най-малкото със сценария на Good Will Hunting. Но да не се отплесвам.

След като в крайна сметка се запознах с актуалната трорба на човечеца, твърдението, явяващо се заглавие на тази графа, придоби още по-голяма достоверност. Ами как да се изразя по-деликатно – филмът е откровено тъп. Не съм запознат с литературния оригинал, върху който е стъпил сценарият, но и да е имало нещо хубаво в него, то тук такава опасност няма. За незапознатите – нашите хора са jumper-и, които могат да се телепортират където си поискат, лошите са паладини, които ги избиват. Толкоз. А- и някакви там ученически любови, коплексирани тинейджъри и родителски драми. Нищо, което не сте виждали.

Лаймън все пак не е тотален некадърник и се справя прилично с режисурата. В първият половин час е дори леко интригуващо – нашият човек се телепортира тук –там, почива си по разни екзотични места и въобще не се свени да ползва дарбите си за собствена изгода. Филмът е честен в това отношение – ако вие можехте да се телепортирате където ви скимне какво щеше да бъде първото място, в списъка ви за посещение? БНБ ми звучи като добра отправна точка. А самите „скокове” са доста добре изпипани визуално и поне в началото кефят. Разните там екзотични кътчета – също.

Е, разбира се всичко се оплесква тотално, след като се намесят лошите и се почне патакламата. Основната идея на филма смуче толкова здраво, че направо не ми се говори. Кви битки, кви паладини, къв летящ автобус, е тва не мога да разбера! Лаймън оплесква всичко и на вас не ви остава друго, освен да гледате как разни хора хвърчат и се мятат по екрана, без абсолютно никаква мотивировка. Достатъчно е само да знаем, че Самюел Л. Джаксън е много зла гад, Джейми Бел също, а Хейдън Кристенсен циври по ученическата си любов Мили (ебати името), която пък е изиграна от Рейчъл Билсън. А, докато съм на темата:

Хейдън Кристенсен е говедо

Не мога да разбера защо още ни тормозят, като го лансират тук и там това момче. След като опропасти образа на Анакин Скайуокър (чудно ми е дали Лукас наистина е мислил, че някой ще се върже на номера, че тоя циврещ сопол Кристенсен е бъдещият Вейдър???), младежът достига до нови висоти в този филм. В първия половин час го раздава някакъв особено арогантен тип, ама едва ли някой му вярва особено, защото като започне да говори всичко отива по дяволите. Не, няма друг такъв „актьор”, казвам ви. Лео Ди Каприо изглежда корав като бат Арни в сравнение с това недоразумение.

Самюел Л. Джаксън е принципно култов...

... ама не и в този филм. Освен че изтлежда нелепо с бялата си коса, на човека явно въобще не му е ясно как е попаднал в тази продукция. И защо трява да търчи след Хейдънчо по цялото земно кълбо. Не че не го разбирам, но може би продуцентите трябваше да изберат за неговата роля някой хм... по-мотивиран. Макар и да съзнавам, че въобще нямаше да е лесно.

Другите

Другите са Рейчъл Билсън и Джейми Бел. И те са другите две неща, които стават за гледане в този филм. Първата щото е хубавка, а Джейми заради английския си акцент и поради факта, че единствен има някаква идея как да се справи с ролята си. Можете да прибавите и двамата към екзотичните кътчета и „скоковете” в началото и ще получите ясна представа за нещата, които си струват в тази продукция. И това е. Само че на мен някак не ми се иска за завършвам това ревю с нещо положително. Но пък май казах всичко за филма. Всъщност сетих се – задава се Jumper 2. Честито! И Бог да ни е на помощ!

The Dark Knight

През последните месеци нямам много време, да не кажа никакво, и се случи така, че този „проект” едва ли не умря, преди да се е родил. И това сигурно щеше да е точно така, но както и друг път съм казвал – човек винаги може да разчита на Кристофър Нолън. И наистина – филмовото събитие на сезона (че и на 2008 като цяло, поне според мен) се оказа това, което вдъхна мъничко живец на позапустелия „web log”, който разглеждате в момента. И така, дами и господа – The Dark Knight.

Every legend has its beginning

Batman Begins беше (и е) един от най-добрите комикс филми, правени някога. Нещо повече – филмът беше срахотно преживяване, дори и разглеждан извън комиксовата стилистика. Дръзка смяна на досегашния курс, с един много по-реалистичен поглед към Батман вселената, отколкото театралните декори на Бъртън или бутафорния кич на Джоел Шумахер предлагаха до момента. Мрачен, зрял, великолепно отигран ( Крисчън Бейл, Майкъл Кейн, Морган Фриймън, Гари Олдмън – наистина, има ли смисъл да изброявам още?) и майсторски заснет филм. Наистина, човек едва ли би могъл да си пожелае повече. А какво ще стане, ако някъде тук небрежно спомена, че в сравнение с The Dark Knight, Batman Begins изглежда като лека и ненатоварваща тренировка? Като генерална репетция преди гала спектакъл? Не вярвате? Четете надолу.

Перфекционизъм във всичко!

Наистина не знам откъде да започна. Този филм има толкова силни страни, че дори и професионален рецензент (какъвто аз не съм) ще изпадне в неловко положение. Може би трябва да разкажа първо за цялостното внушение на филма. Ами стоиш в киносалона, удобно облегнал се на седалката и в съзнанието ти постепенно покълва и израства усещането, че гледаш нещо наистина огромно. В последствие, може би час-два след като всичко е свършило, започваш да търсиш и да намираш своето обяснение за нещата, но там, в салона, няма нужда от такива неща. Просто гледаш, попиваш и неусетно ставаш свидетел на една от най-високите точки, която кино-изкуството е достигало до момента. Конкретно, последният един час е дотолкова пропит с внушения, а атмосферата е толкова плътна, че може да отвинти главата и на най-големите скептици.

Като заговорихме за атмосфера , трябва да отбележа, че в този филм тя е по-мрачна и тягостна отколкото в Begins, а и във всеки комикс филм излизал досега (с изключение на V for Vendetta). Това не е филм за супергерои и злодеи. Това е филм за човека, при това в цялата му сивота, неподвластна на черно-бели архетипи. Ако се заровя, за да търся някакви изцяло положетелни герои, то единствените, които бих посочил са един изгубил всичко затворник (който обаче е много повече метафоричен образ, отколкото архетип) и героят на Морган Фриймън (неслучайно Батман поверява на него „абсолютната власт”, смятайки го за единствения (забележи – самият той си няма доверие), който би могъл да устои на изкушението).

Актьорите са брилянти, до мозъка на костите си. Крисчън Бейл наистина е най-добрия Батман досега, и с невероятна лекота успява да придаде мракът, който героят му носи. Освен това закачките му с Алфред са блестящи и са основен носител на хумора във филма. А сър Майкъл Кейн отново е на обичайната си висота и прави поредната си велика роля. Сдържан, достолепен с неповторимо аристократично излъчване, неговият Алфред е винаги там където е необходим, винаги назовавайки нещата с истинските им имена, дори и когато това е не угодно на другите. За Морган Фриймън се разбрахме – този човек каквато и роля да играе, ще я изиграе добре. Похвали отнасят и Гари Олдман, Аарън Екхарт и Маги Джилеанхал. Толкова за актьорите. Може би се питате – къде остана Джокера? Имайте малко търпение.

Трябва да отделя малко време и на техническата част. Ама наистина малко. Защото когато си говорим за бюджет от 180 милиона долара, а на режисьорското столче е седнал един от най-талантливите режисьори на новото време – Кристофър Нолън ( The Following, Memento, Insomnia, Batman Begins, The Prestige) – някак си естествено идва предположението, че всичко по този параграф ще е както си трябва. Ами така е – великолепна режисура, ефекти, оператоска работа. Това е един красив филм. Като бонус имаме и няколко сцени заснети в IMAX формат (които би трябвало да са основният стимул да гледате филма на възможно най-голям екран).

Not all jokes are funny

И ето че стигнахме до заветния Джокер. Искам да уточня, че го отделям в самостоятелна графа, не за да разгранича представянето на покойния Хийт Леджър от това на останалите. Да, както може би сте чули, Хийт прави знаменита роля, приковава вниманието с всяко появяване в кадър, но не мога да подценя труда и на другите титани в каста. По-скоро искам да подчертая факта, че Джокерът поема в съвсем различна посока от този на титана Джак Никълсън – противно на своят, станал вече емблематичен “Why so serious” мотив, Джокерът на Хийт е изключително стряскащ и сериозен. Да, с него има и забавни сцени (като фундаменталната сцена с болницата), но те са по скоро, за да подчертаят истеричността на образа, неуравновесеността на един истински, РЕАЛЕН психопат, за когото не съществуват никакви граници. Покойният Хийт Леджър се справя феноменално с тежката задача да придаде достоверност на един толкова сложен герой. Всяка дума, всеки жест е точно на място, точно както трябва да бъде. Поклон!

За финал

Оставям на Вас да решите дали си струва да прекарате два часа и половина в кино салона, точно с този филм. Надявам се, това ревю да ви е дало достатъчно аргументи, за да го сторите. Това не е поредният летен блокбъстър или комиксов флик. Пожелавам ви там, на финала, гледайки последните кадри от неговият стряскащо „не-хепиендов” завършек, филмът да не ви разочарова. За да може да го гледате пак.