The Dark Knight

През последните месеци нямам много време, да не кажа никакво, и се случи така, че този „проект” едва ли не умря, преди да се е родил. И това сигурно щеше да е точно така, но както и друг път съм казвал – човек винаги може да разчита на Кристофър Нолън. И наистина – филмовото събитие на сезона (че и на 2008 като цяло, поне според мен) се оказа това, което вдъхна мъничко живец на позапустелия „web log”, който разглеждате в момента. И така, дами и господа – The Dark Knight.

Every legend has its beginning

Batman Begins беше (и е) един от най-добрите комикс филми, правени някога. Нещо повече – филмът беше срахотно преживяване, дори и разглеждан извън комиксовата стилистика. Дръзка смяна на досегашния курс, с един много по-реалистичен поглед към Батман вселената, отколкото театралните декори на Бъртън или бутафорния кич на Джоел Шумахер предлагаха до момента. Мрачен, зрял, великолепно отигран ( Крисчън Бейл, Майкъл Кейн, Морган Фриймън, Гари Олдмън – наистина, има ли смисъл да изброявам още?) и майсторски заснет филм. Наистина, човек едва ли би могъл да си пожелае повече. А какво ще стане, ако някъде тук небрежно спомена, че в сравнение с The Dark Knight, Batman Begins изглежда като лека и ненатоварваща тренировка? Като генерална репетция преди гала спектакъл? Не вярвате? Четете надолу.

Перфекционизъм във всичко!

Наистина не знам откъде да започна. Този филм има толкова силни страни, че дори и професионален рецензент (какъвто аз не съм) ще изпадне в неловко положение. Може би трябва да разкажа първо за цялостното внушение на филма. Ами стоиш в киносалона, удобно облегнал се на седалката и в съзнанието ти постепенно покълва и израства усещането, че гледаш нещо наистина огромно. В последствие, може би час-два след като всичко е свършило, започваш да търсиш и да намираш своето обяснение за нещата, но там, в салона, няма нужда от такива неща. Просто гледаш, попиваш и неусетно ставаш свидетел на една от най-високите точки, която кино-изкуството е достигало до момента. Конкретно, последният един час е дотолкова пропит с внушения, а атмосферата е толкова плътна, че може да отвинти главата и на най-големите скептици.

Като заговорихме за атмосфера , трябва да отбележа, че в този филм тя е по-мрачна и тягостна отколкото в Begins, а и във всеки комикс филм излизал досега (с изключение на V for Vendetta). Това не е филм за супергерои и злодеи. Това е филм за човека, при това в цялата му сивота, неподвластна на черно-бели архетипи. Ако се заровя, за да търся някакви изцяло положетелни герои, то единствените, които бих посочил са един изгубил всичко затворник (който обаче е много повече метафоричен образ, отколкото архетип) и героят на Морган Фриймън (неслучайно Батман поверява на него „абсолютната власт”, смятайки го за единствения (забележи – самият той си няма доверие), който би могъл да устои на изкушението).

Актьорите са брилянти, до мозъка на костите си. Крисчън Бейл наистина е най-добрия Батман досега, и с невероятна лекота успява да придаде мракът, който героят му носи. Освен това закачките му с Алфред са блестящи и са основен носител на хумора във филма. А сър Майкъл Кейн отново е на обичайната си висота и прави поредната си велика роля. Сдържан, достолепен с неповторимо аристократично излъчване, неговият Алфред е винаги там където е необходим, винаги назовавайки нещата с истинските им имена, дори и когато това е не угодно на другите. За Морган Фриймън се разбрахме – този човек каквато и роля да играе, ще я изиграе добре. Похвали отнасят и Гари Олдман, Аарън Екхарт и Маги Джилеанхал. Толкова за актьорите. Може би се питате – къде остана Джокера? Имайте малко търпение.

Трябва да отделя малко време и на техническата част. Ама наистина малко. Защото когато си говорим за бюджет от 180 милиона долара, а на режисьорското столче е седнал един от най-талантливите режисьори на новото време – Кристофър Нолън ( The Following, Memento, Insomnia, Batman Begins, The Prestige) – някак си естествено идва предположението, че всичко по този параграф ще е както си трябва. Ами така е – великолепна режисура, ефекти, оператоска работа. Това е един красив филм. Като бонус имаме и няколко сцени заснети в IMAX формат (които би трябвало да са основният стимул да гледате филма на възможно най-голям екран).

Not all jokes are funny

И ето че стигнахме до заветния Джокер. Искам да уточня, че го отделям в самостоятелна графа, не за да разгранича представянето на покойния Хийт Леджър от това на останалите. Да, както може би сте чули, Хийт прави знаменита роля, приковава вниманието с всяко появяване в кадър, но не мога да подценя труда и на другите титани в каста. По-скоро искам да подчертая факта, че Джокерът поема в съвсем различна посока от този на титана Джак Никълсън – противно на своят, станал вече емблематичен “Why so serious” мотив, Джокерът на Хийт е изключително стряскащ и сериозен. Да, с него има и забавни сцени (като фундаменталната сцена с болницата), но те са по скоро, за да подчертаят истеричността на образа, неуравновесеността на един истински, РЕАЛЕН психопат, за когото не съществуват никакви граници. Покойният Хийт Леджър се справя феноменално с тежката задача да придаде достоверност на един толкова сложен герой. Всяка дума, всеки жест е точно на място, точно както трябва да бъде. Поклон!

За финал

Оставям на Вас да решите дали си струва да прекарате два часа и половина в кино салона, точно с този филм. Надявам се, това ревю да ви е дало достатъчно аргументи, за да го сторите. Това не е поредният летен блокбъстър или комиксов флик. Пожелавам ви там, на финала, гледайки последните кадри от неговият стряскащо „не-хепиендов” завършек, филмът да не ви разочарова. За да може да го гледате пак.